Капитан Немо Верн Жюль

VIII

MOBILIS IN MOBILI17

Това грубо отвличане бе извършено с бързината на мълния. Аз и моите спътници нямахме време да се опомним. Не зная какво изпитваха те, когато ни вмъкнаха в тоя плаващ затвор, но аз почувствувах, че бърза тръпка смрази кожата ми. С какви хора имахме работа? Несъмнено с някакви нов род пирати, които използуваха морето, както те си знаят.

Щом тесният капак се захлупи над мене, обгърна ме пълен мрак. Свикнали с външната светлина, очите ми не можеха да съзрат нищо. Усетих, че босите ми ходила се залепят по стъпалата на желязната стълба. Нед Ланд и Консей, хванати здраво, вървяха подире ми. В края на стълбата една врата се отвори и веднага със звънко изкънтяване се затвори зад нас. Бяхме сами. Къде? Не можех да кажа, мъчно можех да си представя. Всичко беше тъмно, и то такава пълна тъмнина, че и след няколко минути очите ми не можеха да доловят нито една от ония неуловими светлини, които се мяркат и в най-черните нощи.

През това време Нед Ланд, кипнал от ярост, че постъпваха по тоя начин с нас, изливаше съвсем свободно възмущението си.

— Дявол да го вземе! — извика той. — Тия хора са толкова гостоприемни, колкото жителите на Каледония! Остава само да бъдат и човекоядци! Това не би ме учудило, но аз заявявам, че няма да се оставя доброволно да ме изядат!

— Успокойте се, приятелю Нед, успокойте се — рече спокойно Консей. — Недейте кипва преждевременно. Още не сме сложени на скарата!

— На скарата не — отвърна канадецът. — Но в пещта сигурно! Тук е съвсем тъмно. За щастие моят Bowie-knife18 е с мене и щом трябва да си послужа с него, виждам доста добре. Първият от тия разбойници, който би ме докоснал…

— Не се дразнете, Нед — казах аз на китоловеца, — и не ни излагайте с излишни буйства. Кой знае дали не ни чуват! По-добре нека се опитаме да разберем къде сме!

Тръгнах пипнешком. След пет крачки спрях до желязна стена от завинтени плочки. Като се обърнах, блъснах се в маса, около която бяха наредени няколко ниски столчета. Подът на тая тъмница беше покрит с плътна рогозка, която заглушаваше стъпките. По стените не личаха никакви следи от врата или прозорец. Консей, който бе тръгнал в обратна посока, ме посрещна и ние спряхме в средата на тая каюта, която трябва да беше двадесет стъпки дълга и десет широка. Колкото до височината, Нед Ланд въпреки високия си ръст не можа да я измери.

Минал беше вече половин час без промяна в положението, когато сред пълния мрак пред очите ми внезапно блесна ярка светлина. Нашата тъмница изведнъж се освети, т.е. изпълни се с нещо лъчисто — толкова силно, че отначало не можех да понасям блясъка му. По белия му цвят и по силата му познах онази електрическа светлина, която беше причината за великолепното фосфоресциране около подводния кораб. Неволно затворих очи и когато отново ги отворих, видях, че източникът на светлината бе един матов полуглобус в горната част на каютата.

— Най-сетне може да се вижда добре! — извика Нед Ланд, който с нож в ръка бе застанал в отбранително положение.

— Да, но положението си остава все тъй тъмно — отвърнах аз с антитеза.

— Нека господарят има търпение — рече равнодушният Консей.

Внезапното осветяване на каютата ми позволи да изследвам и най-малките подробности. Вътре нямаше нищо друго освен масата и петте столчета. Невидимата врата беше навярно херметически затворена. Никакъв шум не стигаше до ушите ни. Всичко в тоя кораб изглеждаше мъртво. Движеше ли се той, или се крепеше на повърхността на океана, или пък потъваше в дълбочините му? Не можех да разбера.

Но лъчистият глобус не се бе запалил без причина. И аз се надявах, че хората от екипажа скоро ще се появят. Когато искат да забравят някого, не осветяват подземната му килия.

И не се излъгах. Чу се шум от ключалката, вратата се отвори и влязоха двама души.

Единият беше нисък, много мускулест, с широки рамене, яки крайници, с буйна черна коса, гъсти мустаци, жив, проницателен поглед и в цялата му външност личеше оная южняшка живост, присъща във Франция на провансалците. Дидро много основателно твърди, че жестът на човека показва неговата същина. Тоя човек бе живо доказателство за това. Усещаше се, че в обикновените си приказки навярно изобилно употребява олицетворения и метонимии и размества частите на изречението, нещо, което в същност никога не можах да проверя, тъй като пред мене винаги си служеше с някакъв особен, съвсем неразбираем език.

Вторият непознат заслужава по-подробно описание. Някой ученик на Грасиоле или на Енгел19 би чел по лицето му като в разтворена книга. Аз почувствувах без колебание неговите преобладаващи качества: самоувереност, защото главата му се издигаше с благородство над дъгата, очертана от раменете му, а черните му очи гледаха със студена увереност; спокойствие, защото кожата му, повече бледа, отколкото обагрена, показваше хладнокръвие; енергия, която личеше в бързото свиване на мускулите на веждите; и най-сетне смелост, защото дълбокото му дишане сочеше голяма жизнена сила.

Ще добавя, че тоя човек беше горд, че в неговия твърд и спокоен поглед сякаш се отразяваха възвишени мисли и че от целия му облик, от еднаквия израз на движенията и на лицето се излъчваше непринудено безспорна искреност.

Почувствувах „неволно“, че в негово присъствие няма от какво да се страхувам и си казах, че нашата среща ще свърши добре.

Не бих могъл да определя на колко години беше той — дали на тридесет и пет или на петдесет. Той беше висок, с широко чело, прав нос, ясно очертана уста, великолепни зъби, изтънчени, удължени ръце, подчертано „духовни“, да си послужа с израз на хиромантите, т.е. достойни да обслужват една пламенна душа. Тоя мъж наистина беше най-очарователният тип, който бях виждал дотогава. Една особена подробност: имаше малко разделени очи, които можеха да обгърнат едновременно почти четвърт от кръгозора. Към тая способност — по-късно аз проверих това — се прибавяше много силно зрение, по-силно от зрението на Нед Ланд. Когато непознатият се вглеждаше в някой предмет, веждите му се свиваха, широките му клепачи се притваряха по такъв начин, че ограничаваха гледеца и намаляваха зрителното поле, и той гледаше! И с какъв поглед! Как той увеличаваше смалените от далечината предмети! Как проникваше в душата! Как пронизваше тия водни пластове, тъй непрозирни за нашите очи, и как четеше и в най-големите морски дълбини!

Двамата непознати носеха барети от кожа на морска видра и морски ботуши от моржова кожа, облечени бяха в дрехи от особена тъкан, които не стягаха снагата и даваха пълна свобода на движенията.

По-високият, очевидно началник на кораба, ни изгледа с извънредно внимание, без да промълви дума. След това се обърна към другаря си и заговори с него на език, който ми бе непознат. То беше някакво звучно наречие, напевно, кръшно, гласните на което сякаш се редяха с най-разнообразни ударения.

Другият отговори с поклащане на главата и добави две-три съвсем неразбираеми думи. След това като че ме запита направо с поглед.

Аз отговорих на ясен френски език, че съвсем не разбирам неговия език, но изглежда, че той не проумяваше и положението стана доста неприятно.

— Нека господарят разкаже все пак нашата история — каза ми Консей. — Може би господата ще разберат няколко думи!

Почнах да разправям нашите приключения, като произнасях бавно и ясно всички срички, без да пропусна ни една подробност. Изброих нашите имена и звания; сетне, представих им — както му е редът — професор Аронакс, прислужника му Консей и майстор Нед Ланд, китоловеца.

Човекът с нежните и кротки очи ме изслуша спокойно, дори учтиво и с извънредно внимание. Но по лицето му не пролича, че е разбрал какво му казах. Когато свърших, той не промълви ни дума.

Оставаше възможността да се обясня на английски. На тоя език той може би щеше да ме разбере. Аз знаех английски, както и немски дотолкова, че можех да чета свободно, ала не и да говоря сносно. А сега трябваше преди всичко да бъдем разбрани.

— Хайде, сега е ваш ред — казах аз на китоловеца. — Помъчете се да се изразявате на най-хубав английски език и гледайте да имате по-голям успех от мене.

Нед не остави да го молят и повтори казаното от мене, което аз почти разбрах. Същината бе еднаква, но формата — различна. Канадецът, увлечен от темперамента си, говори много възбудено. Той се оплака гневно, че е затворен въпреки международното право, попита по силата на кой закон са го задържали, позова се на Habeas corpus20, заплаши, че ще преследва съдебно ония, които са го затворили незаконно; не се сдържаше, ръкомахаше, викаше и най-сетне с едно изразително движение им даде да разберат, че ние умираме от глад.

Това беше съвсем вярно, но ние почти го бяхме забравили.

За голяма изненада на китоловеца и той не бе разбран. Нашите посетители не трепнаха. Очевидно те не разбираха нито езика на Араго, нито езика на Фарадей.

Съвсем объркан, след като бяхме изчерпали напразно филологическите си възможности, аз вече не знаех какво да правя, когато Консей ми каза:

— Ако господарят ми позволи, аз ще разправя случая на немски.

— Как! Ти знаеш немски! — извиках аз.

— Та нали съм фламандец, ако не се зловиди на господаря.

— Напротив, приятно ми е. Хайде, моето момче!

И със своя спокоен глас Консей разправи за трети път различните случки от нашата история. Но въпреки изисканите обрати на речта и добрия изговор на разказвача, немският език нема никакъв успех.

Най-сетне, разсърден, събрах в паметта си всичко, което ми бе останало от училището, и почнах да разказвам нашите приключения на латински. Цицерон би си запушил ушите и би ме изгонил в кухнята. Но все пак успях да се справя с положението. Същият отрицателен резултат.

Когато и тоя последен опит не сполучи, двамата непознати размениха по няколко думи на своя неразбираем език и си излязоха, без дори да ни направят някое от ония успокояващи движения, които се употребяват във всички страни на света. Вратата се затвори.

— Това е отвратително! — извика Нед Ланд, като избухна за двадесети път. — Как! Говорят им на френски, на английски, на немски, на латински, а не се намери ни един от тия нехранимайковци да отговори поне от учтивост!

— Успокойте се, Нед — казах аз на кипналия китоловец. — Гневът не води наникъде.

— Но знаете ли, господин професоре — поде нашият сприхав другар, — че наистина можем да умрем от глад в тая желязна клетка?

— Е! — рече Консей философски. — Не чак толкова скоро!

— Приятели — казах аз, — не бива да се отчайваме. Виждали сме и по-тежки изпитания. Бъдете любезни и не бързайте да си съставяте мнение за капитана и екипажа на тоя параход.

— Моето мнение е напълно съставено — отвърна Нед Ланд. — Това са нехранимайковци.

— Добре! От коя страна?

— От страната на нехранимайковците!

— Драги Нед, тая страна още не е означена на картата и да си призная, мъчно можем да определим народността на двамата непознати. Те не са нито англичани, нито французи, нито немци — само това може да се каже. Но иска ми се да вярвам, че капитанът и неговият помощник са родени под ниска географска ширина. В тях има нещо южно. Но по външността им не мога да определя дали са испанци, турци, араби или индийци. Колкото до езика им — той е съвсем неразбираем.

— Ето неудобството да не знае човек всички езици — отговори Консей. — Или неприятността, че хората нямат един единствен език!

— И това не би помогнало! — отговори Нед Ланд. — Не виждате ли, че тия хора си имат свои собствен език, измислен, за да отчайва честните хора, които искат да вечерят. Та нима във всички страни на земята не се разбира какво значи, когато си отваряш устата, мърдаш челюсти, захапваш със зъби и устни? Та нима и в Квебек, и в Помоту, и в Париж, както и на полюсите това не значи: Гладен съм! Дайте ми да ям!

— Е — рече Консей, — има хора, които много мъчно проумяват!

Тъкмо когато изричаше тия думи, вратата се отвори. Влезе един стюард. Той ни носеше дрехи, сака и панталони за море, ушити от неизвестен за мене плат. Побързах да се облека, другарите ми сториха същото.

През това време стюардът — ням и глух може би — нареди на масата три прибора.

— Виж, това е сериозна работа — каза Консей — и добро начало.

— Хе! — отговори злопаметният китоловец. — Та какво може да яде човек тук според вас? Дроб от костенурка, филе от акула и бифтек от морско куче?

Ястията, покрити със сребърен капак, бяха сложени симетрично, върху покривката и ние насядахме около масата. Несъмнено, имахме работа с цивилизовани хора и ако не беше електрическата светлина, която ни обливаше, бих помислил, че се намирам в трапезарията на хотел „Аделфи“ в Ливерпул или в „Гранд хотел“ в Париж. Но трябва да отбележим, че нямаше никакъв хляб и вино. Водата беше прясна и бистра, но все пак беше вода, което не се хареса на Нед Ланд. Между различните ястия, които ни бяха поднесени, познах някои изискано сготвени риби; ала за други, които бяха великолепни, не можех да кажа какви са и дори от кое царство произхождат — от растителното или животинското. Колкото до приборите за ядене — те бяха изискани и със съвършен вкус. На всяка лъжица, вилица, нож и чиния бе отпечатана една буква, около която бе гравиран следният девиз:

Mobilis in mobili

„Подвижен в подвижното!“ Тоя девиз напълно подхождаше на подводния апарат, при условие предлогът in да се преведе „в“, а не „върху“. Буквата „N“ очевидно бе началната буква от името на загадъчният човек, който командуваше из морските дълбочини!

Нед и Консей не разсъждаваха много. Те гълтаха, а скоро и аз направих същото. От друга страна, успокоих се за нашата съдба, а ми се струваше и очевидно, че нашите домакини не искаха да ни уморят от глад.

Все пак всичко на тоя свят свършва, всичко минава, дори гладът на хората, които не са яли петнадесет часа. Когато гладът ни бе уталожен, веднага се почувствува непреодолимата нужда от сън. Съвсем естествена реакция след безкрайната нощ, през която се бяхме борили със смъртта.

— Бога ми, добре бих си поспал — рече Консей.

— Аз вече спя! — отговори Нед Ланд.

Двамата ми спътници се простряха върху килима на каютата и скоро потънаха в дълбок сън.

Ала аз не отстъпих тъй лесно пред тая силна потребност. Много мисли се трупаха в ума ми, много неразрешими въпроси се тълпяха, много образи държаха клепачите ми полуотворени! Къде бяхме ние? Каква странна сила ни носеше? Чувствувах или по-точно, струваше ми се, че чувствувам как корабът потъва в най-големите дълбочини на морето. Тежки кошмари ме измъчваха. В това потайно убежище ми се мяркаше цял един свят от непознати животни, на които тоя подводен кораб сякаш бе събрат, жив, подвижен и страшен като тях!… Сетне мозъкът ми се успокои, мислите ми се стопиха в някаква дрямка и скоро потънах в тежък сън.

IX

ЯДОВЕТЕ НА НЕД ЛАНД

Не зная колко време е продължил тоя сън, но трябва да е било дълго, защото бяхме съвсем отпочинали. Аз се събудих пръв. Спътниците ми още не бяха се помръднали и лежаха проснати в своя кът като неподвижни тела.

Щом станах от това легло, което не беше много твърдо, почувствувах, че умът ми е облекчен и мисълта — ясна. И отново почнах да изследвам внимателно нашата килия. Вътрешното разположение не бе никак променено. Затворът си бе останал затвор и затворниците — затворници. Но през време на съня ни стюардът бе разтребил масата. Нищо не показваше близка промяна в положението и аз се питах загрижено дали не бяхме обречени да живеем вечно в тая клетка.

Тази перспектива ми се стори още по-тежка, защото макар, че мозъкът ми бе освободен от снощните кошмари, чувствувах гърдите си подтиснати от странна тежест. Дишах трудно. Тежкият въздух пречеше вече на дробовете ми. Наистина килията беше голяма, но очевидно ние бяхме погълнали голяма част от кислорода в нея. Действително всеки човек изразходва за един час толкова кислород, колкото има в сто литра въздух, и след това тоя въздух, напоен с почти равно количество въглероден двуокис, не може вече да се диша.

Прочее беше крайно необходимо да се проветри въздухът. на нашата тъмница, а също така и въздухът на подводния кораб. Тук в ума ми изникна един въпрос: как вършеше тая работа капитанът на това плаващо жилище? Дали по химически начин добиваше въздух, като чрез нажежаване отделяше кислород от бертолетовата сол, а чрез сода каустик поглъщаше въгледвуокиса? В такъв случай той трябва да си е запазил някакви връзки със сушата, за да си доставя необходимите за целта материали. Или пък само складираше въздух в специални резервоари под силно налягане и после го пускаше според нуждите на екипажа. Може би. Или най-сетне дали не действуваше тъй, както би било по-удобно, по-евтино и поради това — по-вероятно, като се задоволяваше да излиза на повърхността, за да диша, както правят китовете, и да сменя през двадесет и четири часа запаса си от въздух? Както и да е, и какъвто и начин да се употребяваше, намирах че е разумно незабавно да бъде приложен.

И действително аз бях принуден да учестя дишането си, за да изсмуча от килията малкото кислород, който оставаше, когато изведнъж бях освежен от струя чист въздух и при това от въздух с дъх на морска сол. Това беше истински морски ветрец, напоен с йод, съживяващ. Отворих широко устата си и дробовете ми се наситиха със свеж въздух. В същото време усетих леко поклащане, едно не много силно, но лесно уловимо полюляване. Корабът, чудовището със стоманена броня, очевидно излизаше на повърхността на океана, за да подиша като китовете. Тъй че начинът на проветряване на подводния кораб ми бе вече познат.

Когато с пълни гърди се надишах с чист въздух, потърсих отвора, „проветрителя“ ако може да се каже така, който пращаше към нас тая благородна струя, и скоро го намерих. Над вратата имаше една дупка за проветряване, през която влизаше пресен въздух и пречистваше спарената атмосфера на килията.

Тъкмо когато наблюдавах това, Нед и Консей се събудиха почти едновременно от съживителното течение. Те потъркаха очи, изопнаха ръце и в един миг скочиха на нозе.

— Добре ли спа господарят? — попита ме Консей с всекидневната си учтивост.

— Много добре, драги — отговорих аз. — А вие, майстор Ланд?

— Спах дълбоко, господин професоре. Но ако не се лъжа, май че морски ветрец лъха?

Морякът не се излъга и аз разказах на канадеца какво се бе случило, докато той спеше.

— Добре! — рече той. — Сега напълно си обяснявам ония мучения, които чувахме, когато гледахме от „Абрахам Линколн“ тъй наречения „нарвал“.

— Да, точно така, майстор Ланд, то е било неговото дишане!

— Само че, господин Аронакс, нямам никакво понятие колко е часът и дали не е време за вечеря?

— За вечеря ли, славни китоловецо? Кажете по-добре за обяд, защото е минал вече цял ден от вчера.

— Което ще рече — отговори Консей, — че сме спали двадесет и четири часа.

— Няма да ви противореча — отвърна Нед Ланд. — Все едно — вечеря или обяд, но стюардът ще бъде добре дошъл, стига да донесе едното или другото.

— И едното, и другото — рече Консей.

— Вярно — отговори канадецът. — Ние имаме право и на обяд, и на вечеря и аз поне ще почета с вниманието си и двете.

— Добре, Нед, но трябва да почакаме — отговорих аз. — Очевидно тия непознати хора нямат намерение да ни уморят от глад, иначе снощната вечеря не би имала никакъв смисъл.

— Освен ако не искат да ни угояват! — отвърна Нед.

— Протестирам — отговорих аз. — Ние съвсем не сме попаднали в ръцете на човекоядци.

— Един път не значи навик — отговори сериозно канадецът. — Кой знае дали тия хора отдавна не са лишени от прясно месо и в такъв случай трима здрави и закръглени хора като господин професора, прислужника му и мене…

— Прогонете тая мисъл от главата си, майстор Ланд — отговорих аз на китоловеца. — И особено не се водете от нея, за да се нахвърлите срещу нашите домакини, защото това само ще утежни положението.

— Във всеки случай — каза китоловецът — аз съм страшно гладен и ми е все едно вечеря или обяд, но — на, не ги носят!

— Майстор Ланд — отвърнах аз, — трябва да се съобразяваме с корабните наредби и мене ми се струва, че нашите стомаси изпреварват часовника на готвача.

— Ще трябва да сверим стомасите си с неговия часовник — отговори спокойно Консей.

— Вие сте все същият, драги Консей — отвърна нетърпеливият канадец. — Вие пазите жлъчката и нервите си. Винаги спокоен! Способен сте да благодарите богу, преди да сте обядвали и по-скоро да умрете от глад, отколкото да се оплачете!

— Че какво би помогнало оплакването? — попита Консей.

— Помага просто, че се оплакваш! И това е вече нещо! А ако тия пирати — казвам пирати от уважение и за да не противореча на господин професора, който забранява да ги наричам човекоядци — та ако тия пирати си мислят, че ще ме държат в тая клетка, дето се задушавам, без да чуят ругатните, с които подслаждам своите избухвания — лъжат се! Смятате ли, че те ще ни държат дълго в тая желязна кутия?

— Право да си кажа, аз знам толкова, колкото и вие, драги Ланд.

— Но поне какво предполагате?

— Предполагам, че случайно сме открили една важна тайна. И ако екипажът на тоя подводен кораб има интерес да не я открива и ако тоя интерес е по-важен за него, отколкото животът на трима души, мисля, че нашият живот е изложен на голяма опасност. Ако не е така, при първия случай чудовището, което ни погълна, ще ни върне в света, обитаван от хора като нас.

— Ако само не ни зачисли в екипажа си — рече Консей — и не ни задържи тук…

— До момента — отвърна Нед Ланд, — когато някоя фрегата, по-бърза или по-ловка от „Абрахам Линколн“, тури ръка на това разбойнишко гнездо и избеси екипажа му, а заедно с него и нас, върху напречната греда на грот-мачтата си.

— Основателна забележка, майстор Ланд — отвърнах аз. — Но доколкото знам, още не са ни предложили подобно нещо. Тъй че безполезно е да обсъждаме какво бихме правили в такъв случай. Повтарям ви, нека почакаме и да не правим нищо, защото в същност няма и какво да се прави.

— Напротив, господин професоре — отговори китоловецът, който все още упорствуваше. — Трябва да се направи нещо.

— А какво именно, майстор Ланд?

— Да избягаме.

— Често пъти е трудно да се избяга от „земен“ затвор, а пък от подводен — струва ми се, съвсем невъзможно.

— Е, драги Нед — попита Консей, — какво ще кажете на тая забележка на господаря? Мисля, че един американец винаги ще намери какво да възрази!

Китоловецът, очевидно смутен, мълчеше. При условията, в които ни бе поставил случаят, бягството бе напълно невъзможно. Но канадецът е полуфранцузин и Нед Ланд доказа това с отговора си.

— Значи, вие, господин Аронакс — поде той, след като помисли малко, — не се досещате какво трябва да сторят хората, които не могат да избягат от затвора си?

— Не, приятелю.

— Много просто: трябва да се настанят тъй, че да им е приятно в него.

— Разбира се, дявол го взел! — рече Консей. — Много по-добре е да бъдеш вътре в него, отколкото под или над него.

— Но след като си изхвърлил навън тъмничарите, ключарите и пазачите — прибави Нед Ланд.

— Но какво, Нед? Вие сериозно ли мислите да завладявате кораба?

— Много сериозно — отговори канадецът.

— Това е невъзможно.

— Че защо, господин професоре? Може да се яви сгоден случай и аз не виждам какво би могло да ни попречи да се възползуваме от него? Ако в тоя кораб те са само двадесетина души, мисля, че няма да уплашат двама французи и един канадец!

Много по-добре беше да се приеме предложението на китоловеца, отколкото да се оспорва. Затуй аз отговорих само:

— Да дочакаме случая, майстор Ланд, и ще видим. Но дотогава, моля ви, сдържайте нетърпението си. Можем да действуваме само с хитрост: с гневни избухвания няма да създадем благоприятни възможности. Затова обещайте ми, че ще приемете сегашното положение, без да се гневите много.

— Обещавам ви, господин професоре — отговори Нед Ланд не особено убедително. — Няма да изрека ни една ругатня, няма да направя ни едно грубо движение, дори ако трапезата не бъде слагана редовно и навреме, както би било желателно.

— Държа на обещанието ви, Нед — отговорих аз на канадеца.

След това разговорът спря и всеки от нас се отдаде на мислите си. Признавам, че що се отнася до мене, въпреки уверенията на китоловеца, аз нямах никаква надежда. Не можех да приема, че съществуват благоприятни възможности, за каквито приказваше Нед Ланд. Тоя подводен кораб, който плаваше толкова сигурно, бездруго имаше многоброен екипаж и следователно в случай на борба ние щяхме да бъдем срещу много силен противник. От друга страна, за това бе необходимо преди всичко да сме свободни, а ние не бяхме. Аз не виждах никакъв начин да избягаме от тая стоманена, херметически затворена килия. И ако странният капитан на кораба имаше някаква тайна, която искаше да запази — а това изглеждаше вероятно — той не би ни оставил да действуваме свободно на кораба. Питах се дали той щеше да се отърве от нас с насилие, или един ден щеше да ни захвърли в някой край на земята. Тъкмо това бе неизвестно. Всички тия предположения ми изглеждаха напълно правдоподобни и трябваше да бъде човек китоловец, за да се надява, че ще извоюва отново свободата си.

Разбрах, че раздразнението на Нед Ланд растеше с размислите му. Чувах го как от гърлото му постепенно почваха да излизат ругатни, виждах, че движенията му отново ставаха заплашителни. Той ставаше, въртеше се като звяр в клетката си, удряше стените с крак и юмрук. При това времето напредваше, гладът почваше да ни мъчи жестоко, стюардът не се вестяваше и едва ли можеше да се допусне, че имат добри намерения към нас, щом толкова дълго забравяха, че сме корабокрушенци.

Терзан от гърченията на своя здрав стомах, Нед Ланд кипеше все повече и повече и макар че бе обещал да се въздържа, аз наистина се страхувах да не избухне, ако срещне някой от хората на кораба.

През следните два часа гневът на канадеца се разпали още повече. Той зовеше, викаше, но напразно. Стоманените стени бяха глухи. Не чувах и никакъв шум в дълбочините на кораба, който изглеждаше мъртъв. Явно, той не мърдаше, защото иначе бих почувствувал трепета на корпуса от тласъка на витлото. Несъмнено, потопен дълбоко в бездната на водите, той вече не принадлежеше на земята. Това тежко мълчание бе страшно.

А колко време щеше да трае нашето изоставяне това изолиране в клетката ни, не се решавах да мисля. Надеждите, които се бяха породили в мене от срещата ни с капитана, малко по малко изчезваха. Кроткият поглед на тоя човек, великодушният израз на лицето му, благородството на обноските му — всичко изчезваше в паметта ми. Виждах тоя загадъчен човек такъв, какъвто навярно беше — по необходимост безмилостен и жесток. Чувствувах, че той е извън човечеството, недостъпен за никакво чувство на милост, неумолим враг на хората, отдаден на неугасима омраза към тях. Но нима щеше да ни остави да загинем от глад, заключени в тоя тесен затвор, и във властта на ужасните изкушения, към които тласка жестокият глад? Тая ужасна мисъл доби страшно напрежение, че като се прибави и въображението ми, бях обзет от безразсъден страх. Консей беше все така спокоен. Нед Ланд ръмжеше.

В тоя миг отвън се чу шум. По металните плочки отекнаха стъпки, ключалките щракнаха, вратата се отвори и влезе стюардът.

Преди да успея да му попреча, канадецът се хвърли върху нещастника, събори го и го хвана за гушата. Под неговата силна ръка стюардът се задушаваше.

Консей се опитваше да издърпа полузадушената жертва от ръцете на китоловеца, канех се да му помогна и аз, когато неочаквано бях прикован на мястото си от тия думи, произнесени на френски:

— Успокойте се, майстор Ланд, а вие, господин професоре, бъдете любезен да ме изслушате.

X

ЧОВЕКЪТ НА ДЪЛБОЧИНИТЕ

Това бе казано от капитана на кораба.

При тия думи Нед Ланд веднага стана. По знак на господаря си полуудушеният стюард излезе политайки, без да прояви дори с едно движение озлоблението, което несъмнено изпитваше към канадеца — такава власт имаше капитанът върху своя кораб. Консей, заинтересован, въпреки темперамента си, и аз, който бях смаян, очаквахме мълчаливо развръзката на тая сцена.

Облегнат върху ъгъла на масата и със скръстени ръце, капитанът ни наблюдаваше много внимателно. Дали се колебаеше да заговори, или съжаляваше за току-що произнесените на френски думи? Можеше да се допусне.

След няколко мига мълчание, което никой от нас не посмя да наруши, той заговори със спокоен и дълбоко проникващ глас.

— Господа, аз говоря френски, английски, немски и латински. И още при първата ни среща можех да ви отговоря, но исках най-напред да ви опозная, а след това да размисля. Вашият четворен разказ, в същината си съвсем еднакъв, ме увери в самоличността ви. Сега знам, че случаят ме е срещнал с господин Пиер Аронакс, професор по естествена история от Парижкия музей, натоварен с научна мисия в чужбина, с неговия прислужник Консей и с Нед Ланд, канадец по произход, китоловец, който пътува на фрегатата „Абрахам Линколн“ от военната флота на Съединените американски щати.

Аз се поклоних в знак на съгласие. Капитанът не ми задаваше никакъв въпрос, затова и нямаше защо да отговарям. Тоя човек се изразяваше с отлична лекота, без никакво чуждо произношение. Изразите му бяха чисти, думите — точни, леснотата на говоренето — забележителна. И все пак аз не „почувствувах“, че той ми е сънародник.

Той продължи със следните думи:

— Вие господин Аронакс, несъмнено сте помислили, че съм много закъснял с това второ посещение. Така е, защото след като установих самоличността ви, исках да обмисля зряло как да се отнеса към вас. Много се колебах. Най-неприятни обстоятелства ви сблъскаха с човек, който е скъсал с човечеството. Вие смутихте моето съществувание…

— Неволно — казах аз.

— Неволно ли? — отговори непознатият, като повиши малко гласа си. — „Абрахам Линколн“ неволно ли ме търси из всички морета? Неволно ли се качихте вие на борда на тая фрегата? Вашите снаряди неволно ли отскочиха от корпуса на моя кораб? Майстор Ланд неволно ли го удари със своя харпун?

В тия думи долових сдържано раздразнение. Но срещу укорите аз имах един съвсем естествен отговор и му го казах:

— Господине — възразих аз, — вие сигурно не знаете споровете в Америка и Европа около вас. Вие не знаете, че някои злополуки, причинени от сблъскването с вашия подводен кораб, развълнуваха общественото мнение в двата континента. Няма да ви досаждаме с безкрайните предположения, чрез които хората се опитваха да обяснят необяснимия феномен, тайната на който знаете само вие. Но трябва да ви е известно, че когато „Абрахам Линколн“ ви преследваше чак до северните води на Тихия океан, той смяташе, че преследва някакво могъщо морско чудовище, от което фрегатата на всяка цена трябваше да очисти океана.

По устните на капитана се изписа полуусмивка и след това той отговори спокойно:

— Господин Аронакс, ще посмеете ли да твърдите, че вашата фрегата не би преследвала и обстрелвала един подводен кораб, както би преследвала и някое морско чудовище?

Тоя въпрос ме смути, защото несъмнено капитан Фарагут не би се двоумил. Той би сметнал за свой дълг да унищожи подобен апарат, също както и някой гигантски нарвал.

— Разбирате, нали господине — продължи непознатият, — че имам право да ви смятам за врагове.

Не отговорих нищо, защото нямаше смисъл. Защо да се възразява срещу подобно предположение, щом силата може да унищожи и най-силните доводи?

— Аз се колебаех дълго — продължи капитанът. — Нищо не ме задължаваше да ви окажа гостоприемството. Ако трябваше да се разделя с вас, нямаше за какво да ви виждам. Щях да ви върна на палубата на кораба, който бе ваше убежище. Щях да потъна във водата и щях да забравя, че сте съществували някога. Нямах ли право да сторя това?

— Това може би е право на дивак — отговорих аз, — но не и на цивилизован човек.

— Господин професоре — възрази живо капитанът, — аз съм цивилизован човек, както вие разбирате това. Аз съм скъсал с цялото общество по съображения, които само аз мога да преценя. Тъй че аз не се подчинявам на неговите закони и ви моля никога да не ми говорите за тях.

Това бе казано съвсем ясно. Мълния от гняв и презрение пламна в очите на непознатия и аз разбрах, че в живота на тоя човек имаше някакво страшно минало. Той не само се бе поставил извън човешките закони, но бе станал и независим, свободен в пълния смисъл на тази дума, недосегаем! Та кой би посмял да го преследва в дълбочините на моретата, когато и на повърхността той проваляше всички опити, насочени срещу него? Какъв кораб би устоял при сблъскване с неговия подводен монитор?21 Коя броня, колкото и дебела да е, би издържала ударите на носа на неговия кораб? Никой човек не би могъл да поиска от него сметка за делата му. Ако той бе вярващ — бог, или ако имаше съвест — съвестта му биха били едничките съдници, от които той можеше да зависи. Тия размисли минаха бързо през ума ми, докато странният човек мълчеше, сякаш цял потънал и съсредоточен в себе си. Аз го гледах с уплаха, примесена с любопитство, и сигурно така, както Едип е гледал Сфинкса. След като мълча доста дълго, капитанът отново заговори.

— Та аз се колебах — каза той, — но помислих, че моите интереси могат да се съгласуват с естественото състрадание, на което всяко човешко същество има право. Щом случаят ви доведе, вие ще останете тук. Вие ще бъдете свободни и в замяна на тая свобода, която все пак ще бъде относителна, аз ще ви поставя само едно условие. И вашата дума, че го приемате, ще ми бъде достатъчна.

— Кажете, господине — отговорих аз. — Мисля, че това условие ще е такова, каквото всеки честен човек може да приеме.

— Да, господин професоре, и ето какво е то. Възможно е някои непредвидени обстоятелства да ме принудят да ви затворя в каютите ви за няколко часа или за няколко дни. Не бих искал да упражнявам никакво насилие и затова ще очаквам от вас в тоя случай безропотно подчинение повече от всеки друг път. Действувайки така, аз ви освобождавам напълно, снемам от вас всякаква отговорност, защото ще ви поставя в невъзможност да видите неща, които не трябва да виждате. Приемате ли това условие?

Значи на кораба ставаха неща — най-малкото странни, и които по никой начин не биваше да бъдат виждани от хора, нескъсали с човешките закони! Между изненадите, които ми готвеше бъдещето, тая изненада не бе най-малката.

— Приемаме — отговорих аз. — Само че ще ви помоля, господине, да ми позволите един въпрос.

— Говорете, господин Аронакс.

— Вие казахте, че ще бъдем свободни на вашия кораб.

— Напълно.

— Питам ви как разбирате вие тая свобода?

— Свобода да се разхождате, да гледате, дори да наблюдавате всичко, което става тук — с няколко редки изключения — изобщо, свобода, която имаме ние самите, моите другари и аз.

Очевидно бе, че съвсем не бяхме се разбрали.

— Извинете, господине — подех аз. — Но тая свобода е свободата на затворника да се разхожда из целия затвор! Тя не може да ни стига.

— Ще трябва обаче да ви стига!

— Какво, ние ще трябва да се откажем завинаги да видим нашето отечество, приятелите и близките си?

— Да, господин Аронакс. Но да се откажете да поемете наново това непоносимо иго на земята което хората наричат свобода, може би не е толкова тежко, колкото предполагате!

— И таз добра! — извика Нед Ланд. — Аз никога няма да обещая, че не ще се мъча да избягам!

— Аз не искам да обещавате, майстор Ланд — отговори студено капитанът.

— Господине! — отговорих аз, кипнал въпреки волята си. — Вие злоупотребявате с положението си по отношение на нас! Това е жестоко!

— Не, господине, това е снизхождение! Вие сте мои пленници след сражение! Аз запазих живота ви, когато само с една дума бих могъл да ви потопя отново в бездната на океана! Вие ме нападнахте! Вие дойдохте да разкриете една тайна, която никой в света не бива да узнава, тайната на моето съществуване! И вие смятате, че ще ви върна на тая земя, която не бива да знае нищо за мене? Никога! Като ви задържам тук, аз не пазя вас, пазя себе си!

Тия думи показваха, че капитанът има такова гледище, срещу което никакви доводи не помагат.

— И така, господине — подех аз, — вие значи ни предлагате съвсем просто — да избираме между живота и смъртта?

— Точно тъй.

— Приятели — казах аз, — щом въпросът е поставен тъй, няма какво да се отговаря. Никакво обещание не ни свързва с господаря на кораба.

— Никакво, господине — отговори непознатият.

После с по-мек глас продължи:

— Сега позволете ми да се доизкажа. Аз ви зная, господин Аронакс. Вашите другари може би не, но вие не ще съжалявате много, че случаят ви свързва с моята съдба. Между книгите, които използувам за моите любими занимания, вие ще намерите отпечатаното ваше съчинение за морските дълбочини. Често съм го чел. Във вашето произведение вие сте постигнали онова, което ви е позволила земната наука. Но вие не знаете всичко, не сте видели всичко. Позволете ми да ви кажа, че няма да съжалявате за времето, прекарано на моя кораб. Вие ще пътувате в страната на чудесата. Учудването и смайването ще бъдат навярно нещо обикновено за вас. Вие няма да се преситите лесно от непрекъснатото зрелище, което ще бъде пред очите ви. В една нова и кой знае, може би последната подводна обиколка аз ще видя отново всичко, което съм могъл да проуча в дъното на тия толкова пъти прекосявани морета, и вие ще бъдете мой другар в проучванията. От днес нататък вие влизате в един нов свят, ще видите неща, които не е видял още никой човек — защото, не става дума за мене и за моите хора — и нашата планета благодарение на мене ще ви открие последните си тайни.

Не мога да отрека, че тия думи на капитана упражниха върху ми голямо въздействие. Той бе намерил слабото ми място и за миг аз забравих че съзерцаването на тия чудесни неща не можеше да изкупи загубената свобода. Ала от друга страна, надявах се, че бъдещето ще разреши тоя важен въпрос. Затова задоволих се само да отговоря:

— Господине, ако сте скъсали с човечеството, иска ми се да вярвам, че не сте отрекли всяко човешко чувство. Ние сме корабокрушенци, прибрани милостиво на вашия кораб, и няма да забравим това. Колкото се отнася до мене, няма да отрека, че онова, което ми обещава тая среща с вас, ще бъде едно голямо удовлетворение в замяна на свободата, тъй като понякога интересът към науката може да погълне човека дотам, че да не чувствува липсата на свобода.

Помислих, че капитанът ще ми подаде ръка да подпечатим нашия договор. Той не го стори. И аз искрено го съжалих в душата си.

— Последен въпрос — казах аз, тъкмо когато тоя загадъчен човек се канеше да излезе.

— Кажете, господин професоре.

— Как трябва да ви именувам?

— Господине — отговори капитанът, — за вас аз съм капитан Немо22. Вашите другари и вие сте за мене само пътници на „Наутилус“23.

Капитан Немо повика някого. Влезе един стюард. Капитанът му даде нарежданията си на същия непознат за мене език. После се обърна към канадеца и Консей и им каза:

— Обедът ви чака във вашата каюта. Моля последвайте тоя човек.

— Не е за отказване! — отговори китоловецът. Консей и той излязоха най-сетне от килията, дето бяха затворени повече от тридесет часа.

— А сега, господин Аронакс, нашият обед е готов. Позволете ми да ви заведа.

— Моля, господин капитан.