Капитан Немо Верн Жюль

XVII

ЕДНА ПОДВОДНА ГОРА

Най-сетне бяхме стигнали до покрайнината на тая гора, която несъмнено беше една от най-хубавите в безпределното имение на капитан Немо. Той я смяташе като своя и мислеше, че има над нея същите права, които имаха първите хора в първите дни от сътворението на света. А кой би му оспорил притежаването на тоя подводен имот? Кой друг пионер, по-смел от него, би дошъл със секира в ръка да си проправя път през тия тъмни гъсталаци?

Гората се състоеше от големи дървовидни растения и още щом влязохме под нейните просторни сводове, погледът ни веднага бе привлечен от едно особено разположение на техните разклонения — разположение, което дотогава аз не бях още виждал.

Никоя от тревите, които застилаха земята, никое от клончетата, които излизаха от тия дървовидни растения, не пълзеше, нито се извиваше, нито пък се простираше хоризонтално. Всички бяха насочени нагоре към повърхността на океана. Всяка нишка, всяка лентичка, колкото и тънка да беше, се опъваше нагоре като железен шиш. Водораслите и лианите растяха по една строга, отвесна линия, определена от плътността на средата, която ги беше създала. Те бяха не-подвижни, но когато ги отмахнах с ръка, те наново заемаха първото си положение. Тук беше царството на отвесните неща.

Скоро свикнах със странната обстановка, както и с относителната тъмнина, която ни обгръщаше. Почвата на тая гора беше осеяна с остри камъни, които мъчно можеше да се избягнат. Тук подводното растително царство ми се стори твърде богато, дори по-богато, отколкото в арктическите или тропическите зони, където неговите произведения са по-малко на брой. Ала за няколко минути, без да ща, смесвах двете царства, вземах зоофитите за хидрофити, животните за растения. Но кой не би се излъгал? В тоя подводен свят фауната и флората са толкова близо една до друга!

— Забелязах, че всички произведения на растителното царство се държаха за почвата само с една лека връзка. Лишени от корени, нямащи нужда от твърда почва, от пясък, раковини, черупки или камъни, които да ги поддържат, те искат от нея само опорна точка, а не жизнени сокове. Най-важното за съществуванието на тези растения е водата, която ги поддържа и храни. Повечето от тях пускаха вместо листи люспици с причудливи форми и обагрени в ограничена гама цветове — само розово, карминово, зелено, маслинено, жълточервеникаво и кафяво. Тук видях отново, но вече не изсушени, както бяха образците в „Наутилус“ — падин-пауни, разперени като ветрила, които сякаш молеха за морски ветрец, червени церамии, ламинарии с източени стръкчета, които се ядат, нишкообразни нереоцистеи, които разцъфтяват, след като са се издигнали на петнадесет метра, китки ацетабули, стеблата на които стават по-дебели към върха, и много други морски растения, все без цветове. „Странна аномалия, чудновата среда — бе казал един духовит естественик, — дето животинското царство цъфти, а растителното не цъфти.“

Между тия различни храсти, големи колкото дървета от умерените пояси, под тяхната влажна сянка се трупаха истински храсталаци с ярки цветове, цели плетища от зоофити, по които цъфтяха меандрини, изпъстрени с лъкатушни ивици, жълтеникави кариофили с прозрачни пипалца, цепи лехи от зоантери — и за да бъде илюзията по-пълна, — риби-мушици хвърчаха от клон на клон подобно на рой колибри, а жълти леписаканти с озъбени челюсти, с остри черупки, дактилоптери и моноцентри се дигаха изпод краката ни като ято бекасини.

Към един часа капитан Немо даде знак за почивка. Колкото се отнася до мене, аз бях доволен и ние се опънахме под един свод от аларии, дългите и тънки стебла на които се изправяха нагоре като стрели.

Тая кратка почивка ми се стори извънредно сладостна. Липсваше ни само удоволствието да се разговаряме. Но невъзможно беше нито да се говори, нито да се отговаря. Аз само приближих голямата си медна глава до главата на Консей. Видях как очите на тоя славен момък блестят от задоволство и за да покаже това, той се размърда по най-смешен начин в черупката си.

Много ми беше чудно, че след тая четиричасова разходка още не чувствувах силен глад. Не зная защо, моят стомах не се обаждаше. Ала вместо това усещах непреодолимо желание за сън, така както става с всички водолази. Очите ми скоро се затвориха зад своята стъклена преграда и аз потънах в непобедима сънливост, която дотогава само вървежът ни напред успяваше да надвие. Капитан Немо и неговият снажен другар, опънати в тая кристално бистра вода, ни подканяха с примера си да спим.

Не мога да кажа колко време прекарах, потънал в тая дрямка, но когато се събудих, стори ми се, че почвата се снишаваше в далечината. Капитан Немо бе станал вече и аз почвах да се протягам, когато нещо неочаквано ме накара да скоча бързо на нозе.

На няколко крачки от мене един чудовищен морски паяк, висок един метър, ме гледаше със своите кривогледи очи, готов да се хвърли отгоре ми. Макар че моето водолазно облекло беше твърде плътно и би могло да ме запази от ухапванията на това животно, аз все пак трепнах от ужас. В тоя миг Консей и матросът от „Наутилус“ се събудиха. Капитан Немо посочи отвратителното животно на своя другар, който с един удар на приклада веднага го повали и аз видях страшните пипала на чудовището да се гърчат в ужасни спазми.

Тая среща ме накара да помисля, че в тия тъмни дълбочини сигурно има и други, по-опасни животни, и че моето водолазно облекло не би могло да ме защити от тях. Досега не бях помислил за това, а сега реших да бъда нащрек. От друга страна, предполагах, че тая почивка означава края на нашата разходка, но се излъгах: вместо да се върнем на „Наутилус“ капитан Немо продължи своя смел излет.

Почвата непрекъснато се снишаваше и по наклона, който ставаше все по-стръмен, стигнахме до по-голяма дълбочина. Навярно е било към три часа, когато навлязохме в една тясна долина, вдълбана между отвесни стени и разположена на сто и петдесет метра под повърхността на водата. Благодарение на съвършенството на нашите уреди бяхме надминали с деветдесет метра предела, който природата изглежда бе определила дотогава за подводните излети на човека.

Казвам сто и петдесет метра, макар че нямах никакъв уред, с който да измеря тая дълбочина. Но знаех, че и в най-бистрите морета слънчевите лъчи не могат да проникнат по-дълбоко. А точно сега тъмнината стана съвсем дълбока. На десет крачки не се виждаше нищо и аз вървях пипнешком, когато изведнъж пред мене блесна силна бяла светлина. Капитан Немо бе поставил в действие своя електрически апарат. Неговият другар направи същото. Консей и аз последвахме техния пример. Аз завъртях една бурма и свързах електрическата макара със стъклената серпантина и осветена от нашите четири фенерчета, водата се озари в радиус от двадесет и пет метра.

Капитан Немо продължи да навлиза в тъмните дълбочини на гората, дръвчетата на която почваха да стават все по-редки. Забелязах, че растителното царство изчезваше по-бързо от животинското. Морските растения вече липсваха от почвата, която беше станала безплодна, но голям брой животни, зоофити, прешленести, раковини и риби още гъмжаха наоколо. Вървейки, аз мислех, че светлината на нашите апарати Румкорф непременно привлича някои обитатели на тия тъмни водни пластове. Но и да приближаваха, все пак те бяха доста надалеч и не можеха да бъдат засегнати от ловците. Няколко пъти видях как капитан Немо спира и се прицелва; но след като се вглеждаше, смъкваше пушката и тръгваше отново.

Най-сетне, към четири часа, тоя чудесен излет завърши. Пред нас се изправи внушителна стена от величествени скали — грамада от гигантски блокове, огромна гранитна преграда с издълбани в нея тъмни пещери, по която отникъде не можеше да се възлезе.

Това беше покрайнината на остров Кресло. Тук почваше сушата.

Капитан Немо спря изведнъж. По негов знак трябваше да спрем и ние, макар че аз имах голямо желание да прехвърлим тая стена. Тук свършваше имението на капитан Немо. Той не искаше да прекрачи отвъд. Отвъд беше оная част от земното кълбо, където кракът му никога вече не трябваше да стъпи.

Почна връщането. Капитан Немо отново беше начело на малката група и вървеше, без да се колебае. Стори ми се че не се връщаме по същия път към „Наутилус“. Тоя нов път, много стръмен и поради това много мъчен, ни приближи чувствително до повърхността на морето. Но това връщане в горните пластове не стана изведнъж и налягането на водните пластове не настъпи много бързо — нещо, което би могло да предизвика тежки смущения в организма ни и да причини ония вътрешни кръвоизливи, които са толкова съдбоносни за водолазите. Много наскоро светлината отново се появи, нарасна и тъй като слънцето беше вече ниско на хоризонта, пречупването на лъчите му запали отново дългоцветни ивици по краищата на предметите.

На десет метра дълбочина ние вървяхме посред рояк от всевъзможни дребни риби, по-многобройни и по-пъргави от птиците във въздуха, но никакъв воден дивеч, достоен за изстрел, не се беше мярнал още пред очите ни.

В тоя миг видях как капитанът бързо вдигна пушката и я насочи към някакъв подвижен предмет между храсталаците. Даден бе изстрел, чух слабо свистене и на няколко крачки от нас падна някакво животно, поразено като от мълния.

Това беше една великолепна морска видра, една анхидра, единственото четириного животно, което е само морско. Тая видра, дълга около метър и половина, имаше навярно твърде висока цена. Кожата й тъмнокафява отгоре и сребриста по корема, беше една от ония великолепни кожи, които се търсят много по руските и китайските пазари. Поради тънкия й лъскав косъм нейната цена беше най-малко две хиляди франка. С възхищение гледах това интересно млекопитаещо със закръглена глава и къси уши, с кръгли очи, с бели мустачета, подобни на котешките, с крака, които имаха нокти и ципи, и с рунтава опашка. Това скъпоценно месоядно животно, търсено и преследвано от ловците, е вече извънредно рядко и се е оттеглило предимно в северните области на Тихия океан, дето неговият вид навярно скоро ще изчезне.

Другарят на капитан Немо взе животното, метна го на рамото си и отново тръгнахме.

Цял час вървяхме по пясъчната равнина. На места тя възлизаше почти на два метра до повърхността на водата. И аз виждах тогава ясно очертани и отразени наопаки нашите образи, сякаш над нас имаше също такава група, която правеше движения и жестове като нашите, досущ подобна на нашата, но която вървеше с главата надолу.

Заслужава да отбележа и друго едно явление: преминаването на гъсти облаци, които бързо се появяваха и изчезваха: но като поразмислих, разбрах, че тия привидни облаци се дължаха само на различната дебелина на дългите морски вълни и дори забелязах, че пенестите „гриви“ по техните начупени гребени се умножаваха. Виждаха се големи птици, които хвърчаха над нас, а сенките им досягаха набързо повърхността на морето.

Тук бях свидетел на един от най-сполучливите изстрели, които биха накарали всеки ловец да изтръпне. Една голяма птица, която се виждаше ясно, се спущаше с широко разперени крила. Когато птицата беше само на няколко метра над водата, другарят на капитан Немо се прицели и стреля. Птицата падна като ударена от мълния и падна толкова близо до сръчния ловец, че той протегна ръка и я взе. То беше един албатрос от най-хубава порода, великолепен образец на морска птица.

Нашата разходка не се прекъсна от тая случка. Цели два часа ние вървяхме ту по пясъчни равнини, ту по ливади от водорасли, през които мъчно се ходеше. Право да си кажа, бях вече капнал, когато съзрях смътна светлина, която разкъсваше мрака на около половин миля. Това беше прожекторът на „Наутилус“. След по-малко от двадесет минути щяхме да бъдем на кораба и там щях да дишам свободно, защото ми се струваше, че в моя резервоар имаше вече съвсем малко кислород. Ала аз си правех тая сметка, без да предполагам, че една среща ще ни позабави.

Бях останал на около двадесет крачки назад, когато видях, че капитан Немо идва бързо към мен. Със своята силна ръка той ме простря на дъното, а в същото време неговият другар принуди и Консей да легне. Изпърво не знаех какво да мисля затова внезапно нападение, но се успокоих, като видях, че и капитанът легна до мене и остана неподвижен.

Лежах прострян върху морското дъно, точно под един храсталак от водорасли, когато вдигнах глава и видях, че някакви грамадни тела минават шумно над нас, като изпущат фосфоресцираща светлина.

Кръвта в жилите ми се смрази! Познах ужасните и опасни акули. Това беше „една двойка тинтореас, страхотни акули с огромни опашки, с мътен, стъклен поглед, които изхвърлят някаква фосфоресцираща материя през дупката около муцуните си. Чудовищни светулки, които могат да разкъсат цял човек със своите железни челюсти! Не знам дали Консей се занимаваше в това време с класирането им, но що се отнася до мене“ аз разглеждах техните сребристи кореми и техните страхотни уста, пълни със зъби, от известно научно гледище, но по-скоро като жертва, отколкото като естественик.

За щастие тия ненаситни животни не виждат добре. Те минаха, без да ни съзрат, досягайки ни с червеникавите си перки, и ние като по чудо избягнахме тая опасност, която несъмнено беше по-голяма, отколкото срещата с тигър вдън някоя гора.

След половин час, водени от светлата електрическа струя, стигнахме до „Наутилус“. Външната врата беше оставена отворена, но щом влязохме в първата килия, капитан Немо я затвори. След това натисна едно копче. Чух, че помпите във вътрешността на кораба почнаха да действуват, почувствувах, че около мене водата спада и след няколко мига килията беше изцяло изпразнена. Тогава вътрешната врата се отвори и ние минахме в гардеробната.

Там свалиха с известна мъка водолазното ни облекло и съвсем уморен, капнал от изтощение и от нужда за сън, аз се прибрах в стаята си, прехласнат от необикновения излет по морското дъно.

XVIII

ЧЕТИРИ ХИЛЯДИ ЛЕВГИ ПОД ТИХИЯ ОКЕАН

Заранта на 18 ноември аз си бях вече отпочинал напълно от умората през миналия ден и се качих на палубата тъкмо когато помощник-капитанът на „Наутилус“ произнасяше всекидневното си изречение. Мина ми тогава през ум, че това изречение се отнася за състоянието на морето или че по-скоро означава: „Нищо не се вижда“.

И наистина, океанът беше пустинен. Не се виждаше ни едно платно на хоризонта. Височините на остров Креспо бяха изчезнали през нощта. Морето, което поглъщаше всички цветове на дъгата освен синия, отразяваше тоя цвят по всички посоки и се обагряше с великолепна синя боя. Сякаш копринен плат на широки черти покриваше къдравите вълни.

Аз се възхищавах от тоя великолепен изглед на океана, когато дойде капитан Немо. Той сякаш не ме забеляза и започна редица астрономически наблюдения. После, като свърши работата си, той се облакъти върху клетката на прожектора и погледът му се насочи към повърхността на океана.

През това време двадесетина матроси от „Наутилус“, все силни и снажни мъже, се бяха изкачили на палубата. Те идеха да измъкнат мрежите, които бяха спуснали през нощта. Очевидно тия матроси бяха от различни народности, макар че всички приличаха на европейци. Познах между тях безпогрешно ирландци, французи, неколцина славяни, един грък или критянин. Тия хора бяха съвсем неразговорчиви и употребяваха помежду си само оня странен език, който аз никак не можех да разбера какъв е. Затова трябваше да се откажа да ги заговоря.

Изтеглиха мрежите на борда. Те бяха подобни на мрежите, които се употребяват по нормандските крайбрежия, широки сакове, които една плаваща греда и една верига, прокарана през долните бримки, ги държат отворени. Така, влачени от желязното въже, те метат дъното на океана и събират всички морски произведения по пътя си. През тоя ден те бяха уловили интересни образци от тия изобилни с риба области — лофий, които поради смешните им движения са наричани комедианти, черни комерсони с рогове, вълнообразни рогоноси, заобиколени с червени панделки, тетродони-полумесеци, отровата на които е извънредно силна, маслинени по цвят миноги, риби, наречени дългоноси, покрити със сребристи люспи, трихиури, електрическата мощ на които се равнява на мощта на електрическата ягула и на електрическото торпедо, люспести нотоптери с тънки напречни ивици, зеленикави трески и разни други и най-сетне — няколко по-едри риби, един каранкс с издадена глава, дълъг един метър, множество хубави, изпъстрени със сини и сребърни багри скумрии и три великолепни тона, които, макар че плуват бързо, не бяха успели да се спасят от мрежата.

Пресметнах, че само тая уловена риба беше около петстотин килограма. Хубав, но не извънреден лов. В същност мрежите се влекат много часове и пленяват цял един морски свят. И ние нямаше да бъдем лишени от най-хубавата храна, тъй като бързината на „Наутилус“ и привличането на неговата електрическа светлина непрестанно щяха да подновяват запасите.

Тия различни морски произведения веднага бяха свалени през люка в складовете едни — определени да се ядат пресни, а други — за консерви.

Когато риболовът свърши и запасът от чист въздух беше подновен, аз помислих, че „Наутилус“ ще продължи своя подводен излет и се канех да отида в стаята си, когато капитан Немо се обърна към мен и без никакво предисловие ми каза:

— Вижте тоя океан, господин професоре, не е ли досущ като живо същество? Не го ли обхваща понякога гняв, както и нежност? Вчера той заспа като нас, а ето че сега се събужда след една спокойна нощ.

Ни в клин, ни в ръкав тоя странен човек сякаш продължаваше с мене някакъв започнат от по-рано разговор.

— Вижте — поде той, — събужда се от слънчевите милувки! Той ще започне своето дневно съществувание! Много интересно е да се проследи дейността на неговия организъм. Той има пулс, артерии, гърчения и аз мисля, че ученият Мори имаше право, когато казваше, че е открил в него едно толкова реално кръвообращение, колкото е кръвообращението у животните.

Несъмнено капитан Немо не очакваше от мене никакъв отговор и аз помислих, че е безполезно да му изреждам „очевидно“, „сигурно“, и „имате право“. По-точно той говореше сам на себе си с големи паузи след всяко изречение. Това беше размисъл — изказан гласно.

— Да — каза той, — океанът има истинско кръвообращение и за да предизвика това, природата трябваше само да увеличи в него топлинните промени, солта и микроживотинките. И наистина топлинните промени създават различна гъстота на водата, която предизвиква течения и противотечения. Изпаряването, което не съществува в крайните северни области, а е много силно в екваториалните зони, предизвиква непрекъсната смяна между водите на тропиците и полярните води. Освен това аз открих ония течения отгоре надолу и отдолу нагоре, които образуват истинското дишане на океана. Видях как една молекула морска вода, стоплена на повърхността, слиза в дълбочините, достига своята максимална гъстота при два градуса под нулата и как после, след като изстива още повече, става по-лека и отново се изкачва нагоре. На полюса ще видите последиците от това необикновено явление и ще разберете защо поради тоя закон на предвидливата природа замръзването става само по повърхността на водата.

Докато капитан Немо говореше, аз си казвах: „Полюсът ли? Нима тоя дързък човек смята да ни води чак дотам!“ Но капитанът бе млъкнал и гледаше тая стихия, така напълно и така непрекъснато проучвана от него. После той продължи:

— В морето, господин професоре — каза той, — има значително количество соли и ако извадите от него всички разтворени соли, ще натрупате една маса от четири милиона и половина кубически левги, която, разстлана върху земното кълбо, би образувала пласт, по-дебел от десет метра. Но недейте мисли, че присъствието на тия соли в морето се дължи само на някаква прищявка на природата! Не. Те правят морската вода по-малко изпаряема и пречат на ветровете да й отнемат голямо количество пара, която, превърната в дъжд, би потопила областите с умерен климат. Огромна роля на уравновесител в общата икономика на земното кълбо!

Капитан Немо млъкна, дори стана, направи няколко крачки по палубата и дойде пак при мене.

— Колкото за инфузориите — продължи той, — за тия милиарди микроживотинки, които са по няколко милиона в една капчица и от които осемстотин хиляди тежат един милиграм, тяхната роля е също така важна. Те поглъщат морските соли, те асимилират твърдите вещества във водата и като истински творци на варовити континенти произвеждат коралите и полиците! И тогава капката вода, лишена от своето минерално съдържание, става по-лека, възлиза на повърхността, поглъща солите, останали след изпаряването, натежава, отново слиза долу и занася на животинките нови вещества за поглъщане. Оттам е това двойно течение, възлизащо и слизащо, това непрекъснато движение, тоя непрестанен живот. Живот, по-трескав, отколкото върху континентите, по-изобилен, по-безкраен, който цъфти във всичките части на тоя океан, смъртоносна стихия за човека, както бе казал някой, жизнена стихия за милиарди животни — и за мене!

Когато говореше така, капитан Немо се преобразяваше и предизвикваше в мене необикновено вълнение.

— И затова — добави той — тук е истинският живот! И аз мога да допусна създаването на морски градове, селища от подводни къщи, които като „Наутилус“ ще възлизат всяка сутрин на повърхността на морето, за да дишат, свободни градове, ако е имало някога такива, големи, независими градове. И кой знае дали някой деспот…

Капитан Немо довърши изречението си с рязко движение. После, обръщайки се направо към мене, сякаш искаше да пропъди някаква злокобна мисъл, ме запита:

— Господин Аронакс, знаете ли колко е дълбок океанът?

— Знам поне онова, капитане, което най-важните проучвания със сонди са ни дали.

— Можете ли да ми ги кажете, та при нужда да ги проверя!

— Ето няколко — отговорих аз, — които си спомням. Ако не се лъжа, в северната част на Атлантическия океан измериха средна дълбочина осем хиляди и двеста метра и две хиляди и петстотин метра — в Средиземно море. Най-бележитите проучвания със сонди бяха направени в южната част на Атлантическия океан, близо до тридесет и петия градус, и те дадоха дванадесет хиляди метра, четиринадесет хиляди деветдесет и един метър и петнадесет хиляди и сто и четиридесет и девет метра. Изобщо смята се, че ако морското дъно би било изравнено, средната му дълбочина ще бъде около седем километра.

— Добре, господин професоре — отговори ми капитан Немо.

— Надявам се, че ще ви покажем нещо по-добро. Колкото за средната дълбочина на тая част от Тихия океан, ще ви кажа, че тя е само четири хиляди метра.

Като каза това, капитан Немо тръгна към люка и изчезна по стълбичката. Аз го последвах и се върнах в големия салон. Витлото веднага заработи и лагът посочи скорост от двадесет мили в час.

Много дни и много седмици изтекоха, през които капитан Немо ме посещаваше твърде рядко. Виждах го през големи промеждутъци от време. Неговият помощник определяше редовно точката, дето бивахме, която аз намирах нанесена на картата, така че можех да следя точно пътя на „Наутилус“.

Консей и Ланд прекарваха по цели часове с мене. Консей бе разправил на приятеля си чудесата на нашата разходка и канадецът съжаляваше, че не ни е придружил. Но аз се надявах, че пак ще имаме случай да посетим океанските гори. Почти всеки ден капаците на салона се отваряха за няколко часа и нашите очи не се уморяваха да проникват в потайностите на подводния свят.

Общата посока на „Наутилус“ беше югоизток и той поддържаше дълбочина между сто и сто и петдесет метра. Но един ден, не зная по каква прищявка, тръгнал диагонално с помощта на своите наклонени плоскости, той стигна до водни пластове, които бяха дълбоки до две хиляди метра. Термометърът сочеше температура четири градуса и двадесет и пет стотни, температура, която при тая дълбочина като че беше обща за всички ширини.

На 26 ноември, в три часа сутринта, „Наутилус“ премина Тропика на Рака при 172 градуса дължина. На двадесет и седми той мина близо до Сандвичевите острови, дето знаменитият Кук бе намерил смъртта си на 14 февруари 1779 година. По това време бяхме изминали вече четири хиляди осемстотин и шестдесет левги от мястото на тръгването ни. Сутринта, когато излязох на палубата, съзрях на разстояние две мили Хавай, най-големия от седемте острова, които образуват тоя архипелаг. Виждах ясно обработеното му крайбрежие, различните планински вериги, които вървят успоредно на брега, и техните вулкани, най-висок от които е Муна Реа — пет хиляди метра над морското равнище. Между другите образци от тия места мрежите бяха уловили витлообразни флабелери, плоски полипи с изящна форма, които се намират специално в тая част на океана.

„Наутилус“ продължаваше да държи курс на югоизток. На първи декември при 142 градуса дължина той пресече Екватора, а на четвърти същия месец след един бърз преход, през който нямаше никакъв инцидент, стигнахме до групата Маркизки острови. На разстояние три мили, при 8 градуса 57’ южна ширина и 139 градуса 32’западна дължина, аз съзрях нос Мартин на Нука Хива, главния остров на тая група, която принадлежи на Франция. Видях само гористите планини, очертани на хоризонта, защото капитан Немо не обичаше да се приближава до сушата. Тук мрежите измъкнаха хубави риби, хорифени със синкави перки и златиста опашка, месото на които няма съперник в цял свят; холожимнози почти без люспи, но извънредно вкусни; осторенки с костни челюсти, жълтеникави тасарди, които струваха колкото скумрии, всички достойни за готварницата на кораба.

След като напуснахме тия очарователни острови, покровителствувани от френското знаме, „Наутилус“ от четвърти до единадесети декември измина още около две хиляди мили. През време на това плаване срещнахме едно грамадно стадо калмари, интересни мекотели, много подобни на сепията. Френските риболовци ги наричат „рогоносци“; те принадлежат към класа на главоногите и на семейство на двухрилите, в което влизат и сепиите, и аргонавтите. Тия животни са били особено проучвани от древните естествоизпитатели и са давали многобройни метафори на ораторите от Агора и чудесни блюда по трапезите на богатите граждани, ако може да се вярва на Атеней, гръцки лекар, живял преди Галиен.

„Наутилус“ срещна тая армия мекотели, които са изключително нощни животни, през нощта на девети срещу десети декември. Те наброяваха милиони. Преселваха се от умерените към по-топлите области, като следваха пътя на херингите и на сардините. През дебелите кристални стъкла ние ги гледахме как плуваха заднишком, необикновено бързо… движейки се с помощта на двигателната си тръбичка, как преследваха рибите и мекотелите, като изяждаха малките и биваха изяждани от големите, раздвижили в неописуема бъркотия десетте си крачета, които природата бе поставила на главата им като коси от пневматически змии. Въпреки скоростта си „Наутилус“ плава няколко часа сред това животинско стадо и мрежите измъкваха безброй животни, между които видях деветте вида от Тихия океан, класиран от Дорбини.

Личеше, че през това пътуване морето непрестанно разточителствуваше със своите чудни зрелища. То ги разнообразяваше до безкрайност. Променяше декора и постановката за удоволствие на нашите очи и ние можехме не само да съзерцаваме творенията на природата в тая водна стихия, но и да проникнем в най-страшните потайности на океана.

През деня на единадесети декември аз четях в големия салон. Нед Ланд и Консей наблюдаваха осветената вода през полуотворените капаци. „Наутилус“ беше неподвижен. Резервоарите му бяха пълни. Той беше на дълбочина хиляда метра, дето няма много животни и дето само от време на време отиват едри риби.

Четях една прекрасна книга от Жан Масе „Служителите на стомаха“ и се наслаждавах на нейните остроумни уроци, когато Консей прекъсна четенето ми.

— Може ли господарят да дойде за една минута? — каза той със странен глас.

— Какво има, Консей?

— Нека господарят погледне. Аз станах, облакътих се на стъклото и погледнах. Една огромна тъмна маса, осветена напълно от електричеството, бе увиснала неподвижно сред водата. Вгледах се внимателно да разбера рода на тоя гигантски кит. Но една мисъл мина като мълния през ума ми.

— Кораб! — извиках аз.

— Да — отговори канадецът. — Кораб без мачти и без кормило, потънал неочаквано!

Нед Ланд не се бе излъгал. Пред нас беше един кораб, на който изпокъсаните въжета висяха още по халките си. Корпусът му изглеждаше здрав и потъването му бе станало най-много преди няколко часа. Три мачти, пречупени на две стъпки над палубата, показваха, че тоя кораб, повален от вятъра, е трябвало да пожертвува мачтите си. Но полегнал настрана, той се бе напълнил с вода и още лежеше наведен наляво. Тъжно зрелище беше тоя корабен корпус под водата. но още по-тъжна бе гледката на палубата, дето още лежаха няколко тела, вързани с въжета. Преброих четири — четворица мъже, от които единият стоеше изправен до кормилото, след това една жена, полуизлязла от люка на юта, която държеше в ръцете си едно дете. Жената беше млада. Благодарение на силната светлина на „Наутилус“ можах да видя нейните черти, още неизменени от водата. С последно усилие тя бе вдигнала над главата си своето дете, клето малко създание. ръчичките на което се бяха сплели около шията на майка му.

Положението на четиримата матроси ми се видя страшно: извити от гърчения, те бяха умрели, като са се опитвали с последни усилия да се освободят от въжетата, които ги свързваха с кораба. Единствен по-спокоен, с ясно и сериозно лице, с посивели коси, полепнали на челото, с вкопчена в кормилото ръка, кормчията сякаш още управляваше своя тримачтов потънал кораб из дълбочините на океана!

Какво зрелище! Стояхме занемели, с разтреперано сърце пред това корабокрушение, току-що станало и така да се каже, фотографирано в последната минута! И аз виждах как се приближават вече с пламтящи очи огромни акули, привлечени от примамката на човешкото месо!

Но „Наутилус“ се раздвижи, изви край потъналия кораб и изведнъж можах да прочета надписа на кърмата му: Флорида. Съндерланд

XIX

ВАНИКОРО

С тая страшна гледка започнаха редицата морски злополуки, които „Наутилус“ трябваше да срещне по пътя си. Откакто плавахме в по-оживени морета, често виждахме корабни корпуси, които доизгниваха по средата, а по-надълбоко, на дъното — топове, гюллета, котви, вериги и хиляди други железни неща, разяждани от ръждата.

Продължавайки да плаваме на „Наутилус“. в който живеехме като изолирани, на 11 декември стигнахме до архипелага Помоту, който се простира на дължина петстотин левги от изток-югоизток към запад-северозапад, между 13 градуса 30’ и 23 градуса 50’южна ширина и 128 градуса 30’ и 151 градуса 30 западна дължина, от остров Дюси до остров Лазареф, Тоя архипелаг заема повърхност от триста и седемдесет квадратни левги и е съставен от около шестдесет групи острови, между които и групата Гамбие, на която Франция наложи своя протекторат. Тия острови са от коралов произход. Едно бавно, непродължително издигане над повърхността на морето, последица от работата на полиците, ще ги свърже един ден помежду им. След това тоя нов остров ще се слее със съседните архипелази и един пети континент ще се простре от Нова Зеландия и Нова Каледония до Маркизките острови.

Веднъж, когато развих тая теория пред капитан Немо, той ми отговори студено:

— Земята няма нужда от нови континенти, а от нови хора! Случайният път, който следваше „Наутилус“, го заведе точно до остров Клермон Тонер, един от н ай-интересните острови от групата, която бе открита през 1822 година от капитан Бел, комендант на кораба „Минерва“. Можах тогава да проуча тая мадрепорна система, от която са произлезли островите в тоя океан. Мадрепорите, които не трябва да се смесват с коралите, имат тъкан, покрита с кремъчна обвивка, и различията в нейното устройство бяха накарали г. Милн Едуардс, моя знаменит учител, да ги класира в пет секции. Животинчетата, които отделят това вещество, живеят по милиарди в дъното на килийките си. Калцият, който те отделят, се превръща на скали, скалисти носове, островчета и острови. На някои места те образуват пръстен, заграждащ лагуна или малко вътрешно езеро, което се съединява с морето чрез процепи. На други места образуват прегради от скали, подобни на ония, които съществуват по бреговете на Нова Каледония и в различните острови на Помоту. На трети, както по островите на Реюнион и Морис, издигат назъбени скали, високи отвесни стени, край които дълбочината на океана е значителна.

Когато минавахме само на няколко кабелта край скалистите подножия на остров Клермон Тонер, аз се възхитих от гигантската работа, извършена от тия микроскопични труженици. Тук стените бяха изключително дело на мадрепори, известни с имената милпори, порити, астреи и меандрини. Тия полици се развъждат особено много в неспокойните слоеве на морската повърхност и следователно почват своите строежи отгоре надолу, като слизат постепенно към дъното с остатъците от секрециите, които ги поддържат. Поне, това е теорията на господин Дарвин, който обяснява по тоя начин създаването на кораловите острови, теория, по-приемлива според мене от оная, която смята върховете на планините или на вулканите, които са на няколко стъпки по-ниско от повърхността на морето, за дело на мадрепорите.

Можах да наблюдавам много отблизо тия интересни стени, защото до самите тях сондата показваше повече от триста метра дълбочина. И блестящият варовик искреше под нашата електрическа светлина.

Отговаряйки на един въпрос на Консей — за колко време са били образувани тия колосални прегради, той бе много учуден, като му казах, че според учените за един век те израстват с една осма от човешкия палец.

— Значи, за да се издигнат тия стени — каза той, — са били потребни…

— Сто деветдесет и две хиляди години, драги Консей, от което личи, че библейските дни са много дълги. Впрочем за образуването на каменните въглища, т.е. за превръщането на горите, залени от потопа, във въглища и за изстудяването на базалтовите скали е било необходимо много по-дълго време. Но ще добавя, че дните, за които библията говори, са цели епохи, а не време между две изгрявания на слънцето, защото според самата библия слънцето не е съществувало в първия ден на сътворението.

Когато „Наутилус“ излезе отново на повърхността на океана, можах да обгледам изцяло острова Клермон Тонер, който беше нисък и горист. Неговите мадрепорни скали очевидно са били оплодотворени от вихрушките и ураганите. Някой ден някое зърно, довеяно от урагана из съседните гори, е паднало върху тая варовита почва, примесена с изгнили остатъци от риби и морски растения, които са образували растителния чернозем. Някой кокосов орех, носен от вълните, е бил изхвърлен на тоя нов бряг. Зародишът е пуснал корен. По-късно порасналото дърво е спряло изпаряването на водата. Появило се е поточе. Постепенно растителното царство се е увеличило. Някои дребни животинчета, червеи, насекоми са били донесени от вятъра с изскубнатите от съседните острови стволове на дървета. Костенурки са дошли да снасят яйцата си тук. Птици са свили гнезда в младите дръвчета. По тоя начин и животинското царство се е развило, а привлечен от зеленината и от плодородието, явил се е и човекът. Тъй са се образували тия острови — огромни творения на микроскопични животинки.

Привечер Клермон Тонер се стопи в далечината и пътят на „Наутилус“ се промени чувствително. След като стигна Тропика на Козирога, на сто тридесет и петия градус дължина, той се насочи към запад-северозапад, прекосявайки цялата област между тропиците. Макар че лятното слънце изпращаше разточително лъчите си, никак не страдахме от жега, защото на тридесет-четиридесет метра под водата температурата никога не надминаваше десет-дванадесет градуса.

На петнадесети декември минахме западно от примамливия Дружествен архипелаг и край прелестния остров Таити, бисера на Тихия океан. Сутринта аз съзрях на няколко мили от нас извисените върхове на тоя остров. Неговите води доставиха на корабната трапеза великолепни риби — скумрии, албикори и няколко разновидности на морски змиорки, наричани муренофиси.

„Наутилус“ беше изминал осемстотин мили. Девет хиляди седемстотин и двадесет мили бяха отбелязани от лага, когато корабът навлезе между архипелага Тонга Табу, дето бяха загинали екипажите на „Арго“, на „Порт о Пренс“ и на „Дюк оф Портланд“, и архипелага на Мореплавателите, дето бе убит капитан дьо Лангл, приятелят на Лаперуз. След това той наближи архипелага Вити, дето диваците бяха изпобили матросите на „Юнион“ и капитан Бюро от Нант, комендантът на „Любезната Жозефина“.

Тоя архипелаг, който се простира на сто левги от север към юг и деветдесет левги от изток към запад, се намира между 6 градуса и 2 градуса южна ширина и 174 градуса и 179 градуса западна дължина. Той се състои от известен брой острови, островчета и рифове, между които могат да се отбележат островите Вити Леву, Вануа Леву и Кандюбон.

Тая група бе открита от Тасман в 1643 година, същата година, когато Торичели изобрети барометъра и Людовик XIV се възкачи на престола. Оставям всеки да реши кое от тия три събития беше най-полезно за човечеството. След това в 1714 година дойде Кук, в 1793 Антрекасто и най-сетне в 1827 година Дюмон Дюрвил, който сложи ред в географическия хаос на тоя архипелаг. „Наутилус“ се приближи до залива Велеа, място на страшните приключения на капитан Дийон, който пръв разкри загадката на корабокрушението на Лаперуз.

Заливът, в който мрежата беше спускана няколко пъти, ни достави в изобилие чудесни стриди. Ядохме прекалено много стриди, като по наставленията на Сенека ги отваряхме на самата трапеза. Тия мекотели принадлежат на вида, познат под името ostrea lamellosa, който е много разпространен в Корсика. Мястото очевидно е пълно със стриди и ако нямаше много обстоятелства, които ги унищожават, тия животни биха претъпкали заливите, защото е изчислено, че всяка отделна стрида съдържа два милиона яйца.

И ако майстор Нед Ланд не се разкая за лакомията си в случая, то беше само поради това, че стридата е единственото блюдо, което никога не предизвиква несмилаемост. Защото наистина трябват най-малко шестнадесет дузини от тия безглави мекотели, за да се събере триста и петдесет грама азот, необходим за храната на един човек.

На 25 декември „Наутилус“ се движеше сред архипелага Нови Хебриди, открит в 1606 година от Кирос, изследван в 1768 от Бугенвил и на който Кук през 1773 година даде сегашното му име. Тази група се състои главно от девет големи острова и образува една ивица от сто и двадесет левги с посока север-северозапад към юг-югоизток между 15 градуса и 2 градуса южна ширина и между 164 градуса и 168 градуса дължина. Минахме съвсем близо до остров Ору, който през обедните наблюдения ми се стори като грамадна маса от зелени гори, над която се издигаше много висок остър връх. Тоя ден беше Коледа и Нед Ланд сякаш много тъгуваше по празнуването на Рождество, — истински семеен празник, почитан фанатично от протестантите.

Не бях виждал капитан Немо от цяла седмица, когато на двадесет и седми сутринта той влезе в големия салон като човек, който се е разделил с вас преди пет минути.

Аз определях по картата пътя на „Наутилус“. Капитанът се приближи, сложи пръст на една точка от картата и произнесе една единствена дума:

— Ваникоро.

Това беше името на островчетата, дето загинаха корабите на Лаперуз. Аз скочих.

— „Наутилус“ отива към Ваникоро? — попитах аз.

— Да, господин професоре — отговори капитанът.

— И ще мога да посетя тия знаменити острови, дето се разбиха „Компас“ и „Астролабия“?

— Ако обичате, господин професоре.

— Кога ще бъдем във Ваникоро?

— Ние сме вече там, господин професоре.

Следван от капитан Немо, аз се изкачих на палубата и погледът ми жадно заразглежда кръгозора.

На североизток се издигаха два неравни по големина вулканически острова, заобиколени с коралови скали, в окръжност около четиридесет мили. Намирахме се пред остров Ваникоро, на който Дюмон Дюрвил даде името Остров на издирванията, а именно — пред малкото пристанище Вану, разположено на 16 градуса 41’ южна ширина и 164 градуса 32’ източна дължина. Земята сякаш цялата беше покрита със зеленина, от пясъчния бряг чак до върховете във вътрешността, над които се извисяваше върхът Капого, висок около деветстотин петдесет и два метра.

След като мина външния скалист пояс през един тесен проток, „Наутилус“ се намери сред скалите, дето морето беше дълбоко към петдесет-шестдесет метра. Под сянката на зелените тропически дървета видях дванадесетина диваци, които се изненадаха извънредно много от нашето приближаване. Дали това дълго тъмно тяло, което плаваше по повърхността на водата, не им се струваше някакъв страхотен кит, от който трябва да се пазят?

Тогава капитан Немо ме попита какво зная за корабокрушението на Лаперуз.

— Това, което знаят всички, капитане — отговорих аз.

— А бихте ли могли да ми кажете какво знаят всички? — добави той малко иронично.

— Нищо по-лесно.

Разказах му последните издирвания на Дюмон Дюрвил, които, накратко, се състояха в следното:

В 1785 година Лаперуз и неговият помощник, капитан дьо Лангл, били изпратени от Людовик XVI да направят кръгосветско плаване. Те потеглили с военните кораби „Компас“ и „Астролабия“, които не се върнали вече.

В 1791 година френското правителство, разтревожено сериозно за съдбата на двата кораба, въоръжило два големи кораба „Издирвание“ и „Надежда“. Те отплавали от Крест на 28 септември, командувани от Брюни Дантркасто. Два месеца по-късно от показанията на някой си Боуен, комендант на „Албермал“, се узнало, че останки от кораби били видени по крайбрежията на Нова Георгия. Но Дантркасто, който не знаел за това съобщение — което всъщност не било много сигурно, — се отправил към островите на Адмиралтейството, които били посочени в един рапорт на капитан Хънтер, като място на корабокрушението на Лаперуз.

Издирванията не дали никакъв резултат. „Надежда“ и „Издирвание“ минали край Ваникоро, без да се спрат, и това пътешествие изобщо било твърде нещастно, защото струвало живота на Дантркасто, на двамината негови помощници и на много матроси от екипажа.

Пръв, който намерил неоспорими следи от корабокрушенците, бил един стар морски вълк от Тихия океан, капитан Дийон. На 15 май 1824 година неговият кораб „Сен Патрик“ минал близо до остров Тикопия от Новите Хебриди. Там един туземец, който се приближил до кораба със своята пирога, му продал една сребърна дръжка от сабя, по която имало белези от гравирани букви. Туземецът разправил освен това, че преди шест години, когато бил във Ваникоро, видял двама европейци, които били от загиналите преди много години кораби, разбити в скалите на острова.

Дийон се сетил, че това били корабите на Лаперуз, изчезването на които разтревожило целия свят. Той искал да отиде във Ваникоро, дето по думите на туземеца имало многобройни останки от корабокрушението; но ветровете и противните течения му попречили.

Дийон се върнал в Калкута. Там той успял да заинтересува с откритието си Азиатското дружество и Индийската компания. Един кораб, именуван „Издирвание“, бил даден на негово разположение и на 23 януари 1827 година, придружен от един френски представител, той отплавал.

След като спирал на много места в Тихия океан, „Издирвание“ хвърлил котва на седми юли 1827 година пред Ваникоро, в същия залив Вану, дето беше сега „Наутилус“.

Там Дийон събрал множество останки от корабокрушението — железни сечива, котви, парчета от скрипци, малки морски оръдия, гюлле от осемнадесет калибра, части от астрономически уреди и една бронзова камбана с надпис: „Базен ме направи“, марка на леярницата при арсенала в Брест към 1785 година. Нямало вече никакво съмнение.

Попълвайки сведенията си, Дийон останал на злополучното място до месец октомври. След това напуснал Ваникоро, отправил се към Нова Зеландия, на 7 април 1828 година спрял в Калкута и се върнал във Франция, дето бил приет много любезно от Карл X.

Но в това време Дюмон Дюрвил, комендантът на „Астролабия“, отплавал и два месеца след като Дийон бил напуснал вече Ваникоро, той спрял пред Хобарт Тоун. Там той научил за събраните от Дийон сведения и освен това узнал от някой си Джеймс Хобс, помощник-капитан на кораба „Юнион“ от Калкута, който бил посетил един остров, намиращ се на 8 градуса 18’ южна ширина и на 156 градуса 31’ източна дължина, че видял железни пръчки и червени платове у туземците по тия места.

Дюмон Дюрвил, който се колебаел и не знаел дали трябва да повярва на тия разкази, съобщавани в не много достоверни вестници, решил все пак да тръгне по дирите на Дийон.

На 10 февруари 1828 година „Астролабия“ спрял пред Тикопия, взел за водач и преводач един дезертьор, установен на острова, тръгнал към Ваникоро, стигнал там на 12 февруари, заобиколил скалите му до четиринадесети и едва на двадесети спуснал котва в залива Вану.

На двадесет и трети мнозина от офицерите обиколили острова и донесли няколко незначителни остатъци. Туземците, които имали обичай да отричат и да извъртат отказвали да ги заведат на мястото на злополуката. Това много подозрително поведение давало основание да се вярва, че те са измъчвали корабокрушенците; наистина изглеждало, че те се боят да не би Дюмон Дюрвил да е дошъл да отмъщава за Лаперуз и за неговите злочести другари.

Но на двадесет и шести, увещани чрез подаръци и след като разбрали, че няма защо да се страхуват от отмъщения, те завели помощник-капитана, господин Жакино, на местопроизшествието.

Там, на пет-шест метра под водата, между скалистите носове Паку и Вану, лежали котви, топове, железни и оловни слитъци, цели покрити с варовикова утайка. Две лодки от „Астролабия“ били изпратени към това място и едва след дълъг, уморителен труд матросите успели да измъкнат една котва, тежка деветстотин килограма, един чугунен осемкалибров топ. един оловен слитък и две медни каменометни мортири.

Разпитвайки туземците, Дюмон Дюрвил узнал, че Лаперуз, след като загубил двата си кораба върху подводните скали на острова, построил едно по-малко корабче, което също така било разбито… Къде? Никой не знаел. Тогава командирът на „Астролабия“ заповядал да се издигне под сянката на китка мангови дървета един мавзолей в памет на знаменития мореплавател и на неговите спътници. Това било обикновена четириъгълна пирамида върху коралова основа, в която не сложили нищо желязно, което би могло да съблазни туземците.

След това Дюмон Дюрвил искал да тръгне. Но неговите матроси били заболели от треската по тия нездрави места, а и самият той бил тежко болен и можал да вдигне котва едва на седемнадесети май.

Но френското правителство, страхувайки се, че Дюмон Дюрвил не е в течение на издирванията, които бил направил Дийон, изпратило във Ваникоро военния кораб „Байонеза“, командуван от Легоаран дьо Тромелен, който охранявал западното крайбрежие на Америка. „Байонеза“ пуснал котва пред Ваникоро няколко месеца след отплаването на „Астролабия“, не намерил там никакви нови документи, но установил, че диваците оставили непокътнат мавзолея на Лаперуз.

Това беше по-същественото, което разказах на капитан Немо.

— Значи — каза той — не се знае още къде е загинал третият кораб, построен от корабокрушенците на остров Ваникоро?

— Не се знае.

Капитан Немо не отговори нищо и ми направи знак да отида с него в големия салон. „Наутилус“ потъна няколко метра под водата и капаците се разтвориха.

Аз побързах да отида до стъклото и през множеството корали и всевъзможни риби различих някои останки, неизмъкнати от драгите — железни скоби, котви, топове, гюллета, макари за въжетата на котвите, — все предмети от потъналите кораби, обрасли сега с живи цветя.

Докато аз разглеждах тия безотрадни останки, капитан Немо ми каза с тъжен глас:

— Капитан Лаперуз тръгнал на 7 декември 1785 година със своите кораби „Компас“ и „Астролабия“. Най-напред хвърлил котва в Ботани Бей, след това посетил Приятелския архипелаг и Нова Каледония, отправил се към Санта Крус и спрял при Намука, един от островите на групата Хавай, След това корабите му стигнали до непознатите подводни скали на Ваникоро, „Компас“, който плавал напред, заседнал край южния бряг. „Астролабия“ му отишъл на помощ и също заседнал. Първият кораб бил разрушен почти веднага. Вторият, който заседнал при ветровито време, се съпротивявал няколко дни. Туземците посрещнали доста добре корабокрушенците. Последните се настанили на острова и от остатъците на двата големи кораба построили един по-малък. Няколко моряци останали доброволно във Ваникоро. Другите, отслабнали и болни, тръгнали с Лаперуз. Те се отправили към Соломоновите острови и загинали до един заедно с кораба край западния бряг на главния остров от тая група, между нос Разочарование и нос Доволство.

— Но отгде знаете това? — извиках аз.

— Ето какво намерих на мястото на последното корабокрушение!

Капитан Немо ми показа една тенекиена кутия с герба на Франция, цялата разядена от солената вода. Той я отвори и аз видях връзка пожълтели книжа, които все пак можеха да се четат.

Това бяха нарежданията на министъра на марината до капитан Лаперуз. върху полетата на които имаше бележки от ръката на Людовик XVI.

— Каква хубава смърт за един моряк? — каза капитан Немо. — Тоя коралов гроб е един спокоен гроб и дано нашият, моят и на моите другари, бъде като него.

XX

ТОРЕСОВИЯТ ПРОТОК

През нощта на 27 срещу 28 декември „Наутилус“ напусна водите на Ваникоро с извънредна скорост. Взе посока към югозапад и за три дни премина седемстотин и петдесетте левги, които делят групата Лаперуз от югоизточния край на Папуазия.

На първи януари 1868 година рано сутринта Консей ме намери на палубата.

— Ще позволи ли господарят да му честитя Новата година? — ми каза добрият момък.

— Разбира се, Консей. също както ако бях в Париж, в кабинета си в Ботаническата градина. Приемам поздравленията ти и ти благодаря за тях. Само че ще те попитам какво разбираш под „честита Нова година“ при обстоятелствата, в които се намираме. Дали че тази година ще бъде краят на нашето пленничество, или пък че през нея ще продължим това странно пътешествие?

— Бога ми — отговори Консей. — не знам какво да кажа на господаря. Несъмнено виждаме много интересни неща и от два месеца насам нямаме време да скучаем. Всяко ново нещо е по-изумително от предишните и ако тая прогресия продължава, не знам как ще свърши. Според мене, никога няма да имаме подобен случай.

— Никога, Консей.

— От друга страна, господин Немо, който напълно оправдава своето латинско име, никак не ни досажда — все едно, че не съществува.

— Точно така, Консей.

— Та аз мисля, ако това не е неприятно на господаря, че годината ще бъде честита, ако през нея бихме могли да видим всичко…

— Да видим всичко ли, Консей? Това може би ще бъде твърде много. А какво мисли по тоя въпрос Нед Ланд?

— Нед Ланд мисли точно противното на това, което мисля аз — отговори Консей. — Той е един положителен ум и един властен стомах. Да гледа рибите и да яде все риба не е достатъчно за него. Липсата на вино, на хляб, на месо не е много приятна за един достоен англосаксонец, който е свикнал с бифтеци и който съвсем не се плаши от ракия или джин в умерено количество.

— Що се отнася до мене, Консей, най-малко това ме безпокои и аз много добре се приспособявам към режима на кораба.

— Същото е и с мене — отговори Консей. — И аз толкова съм склонен да остана тук, колкото майстор Ланд — да избяга. Та ако започващата година не е честита за мене, тя ще бъде честита за него и обратното. Така че винаги ще има един доволен. Най-сетне, за да завърша, пожелавам на господаря онова, което ще му бъде приятно.

— Благодаря, Консей. Моля те само да оставим за по-късно въпроса за новогодишните подаръци, а дотогава да се задоволим само с едно здраво ръкостискане. Засега аз имам само това.

— Господарят никога не е бил толкова щедър — отговори Консей.

И като каза това, достойният момък си отиде.

На втори януари бяхме изминали вече единадесет хиляди триста и четиридесет мили или пет хиляди двеста и петдесет левги, откакто бяхме тръгнали по Японско море. Пред носа на „Наутилус“ се простираха опасните места на Коралово море край североизточния бряг на Австралия. Нашият кораб плаваше на няколко мили край опасните подводни скали, дето на десети юни 1770 година корабите на Кук малко останало да потънат. Корабът, на който бил Кук, се натъкнал на една скала, и ако не потънал, било благодарение на обстоятелството, че парчето корал, откъртено от удара, останало забито в разцепения корпус.

Много ми се искаше да посетя тия подводни скали, дълги триста и шестдесет левги, в които развълнуваното море се разбива със страшна сила и гърми като гръмотевица. Но в тоя миг наклонените плоскости на „Наутилус“ ни потопиха много надълбоко и аз не можах да видя нищо от високите коралови стени. Трябваше да се задоволя само с различните видове риби, измъкнати от мрежите ни. Между другото видях жермони. един вид скумрии, големи колкото тон, със синкави страни и нашарени с напречни линии, които изчезват, щом рибата умре. Тия риби ни придружаваха на цели стада и доставяха на трапезата ни извънредно изтънчени блюда. Бяха хванати също така голям брой спарове, дълги около пет сантиметра, които имаха вкус на доради, и хвърчащи пирапеди, истински подводни лястовици, които в тъмните нощи прорязват последователно въздуха и водата със своите фосфорни блясъци.

Между мекотелите и зоофитите в клуповете на мрежата намерих различни видове алсионери, урсини, чукове, шпори, кадрани, серити и хиали. Флората бе представена от хубави плаващи алги, от ламинери и макро-циети, пропити от слуз, която се процеждаше през порите им, а между тях — една възхитителна Meastoma deliniaroide, която бе класирана между рядкостите на музея.

На четвърти януари, два дни след като бяхме минали Коралово море, наближихме бреговете на Папуазия. По тоя повод капитан Немо ми съобщи, че има намерение да стигне до Индийския океан през протока Торес. Само това ми каза. Нед с удоволствие забеляза, че тоя път го приближаваше към европейските морета.

Торесовият проток се смята еднакво опасен и поради рифовете, с които е осеян, и поради диваците, които се срещат по бреговете му. Той отделя от Нова Холандия големия остров Папуазия, наричан още и Нова Гвинея.

Папуазия е дълга четиристотин левги, широка сто и тридесет левги и заема повърхност от четиридесет хиляди географски мили. Тя се намира между 0 градуса 19’и 10 градуса 2’и между 128 градуса 23’ и 146 градуса 15’ източна дължина. На обяд, когато помощникът определяше височината на слънцето, аз видях върховете на планините Арфалакс, които се възвисяваха на тераси и завършваха с високи остриета.

Открита в 1511 година от португалеца Франсиско Серано, тая земя е била посещавана последователно през 1526 година от Дон Жозе де Менезес, през 1527 от Грижалва, през 1528 от испанския генерал Алвар де Сааведра, през 1545 от Жуиго Ортес, през 1616 от холандеца Шутен, през 1753 от Никола Срюик, през 1792 от Таеман, Дармие, Фюмел, Картьоре, Едуардс, Бугенвил, Кук, Форест, Мак Клюе, Дантркасто, през 1823 от Дюперей и през 1827 от Дюмон Дюрвил. „Това е родината на чернокожите, които населяват цяла Малезия“ — казва господин де Риенци и аз никак не се съмнявах, че през това пътешествие случаят ще ме срещне с опасните Андамени.

И тъй „Наутилус“ беше пред входа на най-опасния проток на земното кълбо, протока, който и най-смелите мореплаватели едва се решават да преминат, протока, който Луи Пас де Торес преплава, връщайки се от Южните морета в Меланезия, и в който през 1840 година заседналите кораби на Дюмон Дюрвил насмалко щяха да потънат изцяло. Но „Наутилус“, който не се боеше от никакви морски опасности, щеше сега да види отблизо кораловите рифове.

Протокът Торес е около тридесет и четири левги широк, но е осеян с безброй острови, островчета, рифове и скали, които правят плаванията през него почти невъзможни. И поради това капитан Немо взе всички предпазни мерки преди преминаването му. Плавайки на повърхността, „Наутилус“ се движеше с умерена бързина. Витлото му като китова опашка цепеше бавно вълните.

Използувайки това положение, моите двама другари и аз се изкачихме на палубата, която както винаги беше празна. Пред нас беше кабинката на кормчията и ако се не лъжа, тоя път сам капитан Немо беше в нея и направляваше „Наутилус“.

Аз имах пред себе си великолепните карти на Торесовия проток, изработени от инженера-хидрограф Венсандон Дюмулен и от мичмана Куван Дебоа — сега адмирал, който беше в щаба на Дюмон Дюрвил през неговото последно околосветско плаване. Както и картите на капитан Кинг. тия карти са най-добрите, с които човек може да си служи, за да надвие мъчнотиите на тоя тесен проток, и аз ги проучвах с извънредно внимание.

Морето яростно кипеше около „Наутилус“. Течението на вълните, което се носеше от югоизток към северозапад със скорост от две мили и половина, се разбиваше в коралите, които стърчаха тук-там.

— Бурно море! — ми каза Нед Ланд.

— Ужасно, наистина — отговорих аз. — опасно дори за кораб като „Наутилус“.